Наркотикът „Сам дойдох“

„Сам дойдох“ не е ресторант, нито кръчма. А кръчме. Няма друго такова в София. Табелата е от стара дъска и с някакъв пирон е издраскан надписът. Вътре има малко маси, камина и пиано, стари ски с кандахари и бамбукови щеки; менюто е написано с тебешир върху черна дъска; високо по стените са портретите на постоянните посетители: Дон Педро, Чичо Призрак, Шуши… Тези портрети са рисувани явно от снимки за паспорт.

Има дни, в които, ако не отида точно там, почва да ме гони абстиненцията. Това не е жажда за алкохол, а за общуване. Страшна веселба пада в „Сам дойдох“. Хората по масите са режисьори, художници, артисти, журналисти, историци, музиканти… Там идват Оскар Кристанов, Здравко Драгнев, Дончо Папазов, Анри Кулев, Андрей Даниел… Една вечер Ицко Финци веселеше с цигулката си приятелска компания, после мина от маса на маса и свири на уше. Понякога над всички се извисява характерният бас на Мики Игнатиев: „Приятелю, малко радост в таз интелектуална Кампучия…“, казва той и си сипва.