Разглеждат ли се изложбите? Не, те не са списание с жълт оттенък. Изложбите са единно пространство, в което се потапяш с цялата си сетивност, начин на мислене и култура. Те са място, в което влизаш. Съвсем точно се отнася това към експозицията на Боряна Перчинска „Врата“ - разтворена и композирана с византийска сдържаност, чистота и простота в галерия „Райко Алексиев“.
Малко са добре измислените и точно толкова добре реализирани изложби. Рядко те са пределно ясно изведени като идея, защитена от драматургията на експозицията, както и от всеки отделен експонат. Единици са авторите, при които заявената претенция изглежда семпла - надмината многократно от въздействието на „продукта“. Вратата е символ на преминаването, на трансформацията, на промяната, пише в мотото авторката. Тя е едновременно връзка и граница. Мястото на съприкосновение между вън и вътре, на тукашното и отвъдното. Точката на преливане на телесното и нетленното, на постигнатото и недостижимото. И точката на нагнетяването е вратата. По-добре е да прочетеш авторското мото след пребиваването в залата, защото, докато си „вътре“, не ти се излиза. Тръгваш и все стигаш и преминаваш през една и съща точка - вратата. Началото-край е и краят-начало, защото изложбата е решена симетрично. И като подредба на картините, и като баланс на относителна тежест на въздействието. Цялата зала напомня храмово пространство с притвор и олтарна част, а в основния кораб - амфилада от ритмично повтарящи се групи силуети: изчистени, графични, вглъбени в собствената си екзистенциалност. Торсове, разкъсали формата, търсят свободата извън рамките. Субстанцията на плътта е постигната от свръхуплътнена рисунка с маслени пастели. Една солидна и много въздействаща техника, която сякаш ги покрива с пластове ерозия и пресована ентропия. Това са цикъл рисунки, съвсем уместно наречени „Време - патина“. Силуетите са в буквалния смисъл изрязани и монтирани на бяло. Техните сякаш обгорени контури изящно и остро се проектират върху инертния фон. Той засиява с енергията от контраста на ефирното бяло и масата и плътността на плътта, от магнетизма на фигурите.В „олтарната“ част на изложбата-храм се издигат две внушителни картини-пана. Две врати - нажежената и охладената. В рамката на първата се възвисява с фалическа мощ мъжки торс, врязва се в меката чувствена материя, съставена от четири женски тела. Те са изградени (някак не мога да кажа живописвани, защото изглеждат материални като скулптирани) с техника, инспирирана и разработена с масло от многослойната иконна живопис. Женските тела - съвсем не православни, а по-скоро пищно барокови - са сребристи и хладни, а мъжка форма-стълб е удължена и нажежена от страст. Във второто пано жегата и огънят са преминали в женската плът, а мъжкият торс е спокоен и хладен след отдаването. Посланието е направо христоматийно. А квадратното сандъче в нозете на двете олтарни пана крие още много символика... Но и без нея идеята на изложбата е абсолютно чиста: врата навътре към необятността на човешкото.
Разглеждат ли се изложбите? Не, те не са списание с жълт оттенък. Изложбите са единно пространство, в което се потапяш с цялата си сетивност, начин на мислене и култура. Те са място, в което влизаш. Съвсем точно се отнася това към експозицията на Боряна Перчинска „Врата“ - разтворена и композирана с византийска сдържаност, чистота и простота в галерия „Райко Алексиев“.
Малко са добре измислените и точно толкова добре реализирани изложби. Рядко те са пределно ясно изведени като идея, защитена от драматургията на експозицията, както и от всеки отделен експонат. Единици са авторите, при които заявената претенция изглежда семпла - надмината многократно от въздействието на „продукта“. Вратата е символ на преминаването, на трансформацията, на промяната, пише в мотото авторката. Тя е едновременно връзка и граница. Мястото на съприкосновение между вън и вътре, на тукашното и отвъдното. Точката на преливане на телесното и нетленното, на постигнатото и недостижимото. И точката на нагнетяването е вратата.
0 коментара