Спасяването на редник Оскар
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Спасяването на редник Оскар

Спасяването на редник Оскар

Академичните награди 2003 - между бягството в зрелището и реализма на войната

Янко ТЕРЗИЕВ
1974 прочитания

Един мъж живее неправилно. Много. Сутрин среща непознат в огледалото, Alka-Selzer в чашата, цигара, кашлица, горещ душ, визин в очите, хапчета за сърцето и ... „Време е за шоуто, приятели!“. Филмът, разбира се, е „Ах, този джаз“, а мъжът - Боб Фос през 1974. Вечер той болезнено монтира „Лени“ с Дъстин Хофман, през деня се мъчи над мюзикъл по истински случай на убийства от любов през 20-те години. Мюзикълът се казва „Чикаго“ и Фос все пак го поставя - година след описания във филма инфаркт.

В кулминацията на церемонията по раздаването на седемдесет и петите награди „Оскар“, вече със статуетката за най-добър филм в ръце, продуцентът на „Чикаго“ Марти Ричардс започна благодарностите с Боб Фос. Сигурно същото щеше да каже и режисьорът на филма Роб Маршал (доскоро само танцьор и хореограф, пробил на Бродуей точно с „Кабаре“ през 1998), ако режисьорският „Оскар“ не беше отишъл при другия голям победител на вечерта - Роман Полански с холокост-драмата „Пианистът“. Със сянката на Боб Фос, вградена в триумфа на „Чикаго“ (поддържаща женска роля, художник, костюми, звук и монтаж), академията разпозна и награди силата, която крепи Холивуд - страстта и изгарянето без остатък на индивидуалния талант. Изненадващото отличаване на „Пианистът“ (режисура, мъжка роля, адаптиран сценарий) пък бе външният баланс - бягството в съвършеното развлечение е невъзможно, когато смъртта е на живо в телевизорите. Сянката на войната беше другият невидим играч в тазгодишната златна нощ на киното.
Войната не отложи оскарите, но със сигурност ги промени. И постави Холивуд в положението на годеник пред сватба, чиято баба внезапно е умряла. Поканите са раздадени, залата е запазена, нает е дори оркестър - въобще предстои щастливо събитие, ала изразяването на щастие е малко неприлично. Тежко раздвоение за един бизнес, чиято азбука са ослепителните усмивки и оптимизмът. Затова след „Оскари“ 2003 остана сюрреалистичното усещане за смесване на развлечението и политиката, на поривите the-show-must-go-on и stop-the-war. Пакетната победа на „Чикаго“ е много важна за Холивуд. Тя отбелязва възкръсването на един от патентните му жанрове - мюзикъла. Разбира се, тук половината заслуга е на миналогодишния главен пренебрегнат „Мулен руж“, заслужаващ всичко и получил само компромисните поощрения за декор и костюми. Но сега „Чикаго“ е и касов хит - филмът струва 45 млн. долара, до деня на номинациите беше събрал 64 млн., след тях вече на хиляда екрана гони сакралната граница на стоте милиона. Филмът е на път да стори за мюзикъла това, което „Танцуващият с вълци“ и „Непростимо“ направиха за уестърна - легитимация на жанра във времето на младежката публика и компютърно генерираните ефекти. Последният мюзикъл с толкова номинации беше легендарният „Мери Попинс“ (1964), а последният победител - „Оливър!“ (1968). Сега „Чикаго“ изпреварва дори прототипния „Ах, този джаз“, подминат навремето в основните категории (продукция, режисьор, сценарий, оператор). С инерцията на настоящия триумф на жанра в MGM вече готвят сериозна биография на Коул Портър с Кевин Клайн, има проекти за филмиране на още играещия се на Бродуей „Продуцентите“. Дори Стивън Спилбърг в последното си интервю споменава, че ще му е интересно да режисира мюзикъл.

Изненадващият пробив на „Пианистът“

За да стигне до триумфа, Полански е трябвало да забрави направеното от Спилбърг в холокост-епоса „Списъкът на Шиндлер“ и да потърси интимните измерения на любимата на академиците тема. Успял е, първо, защото няма тайни в киното („Китайски квартал“), историята му e много лична (детство в концлагер, загуба на родителите там) и заради главния изпълнител Ейдриън Броуди. С „Пианистът“ Броуди прави ролята на живота си, а поведението му при получаването на оскара за мъжка роля се нареди до най-емоционалните моменти в историята на наградите. Те по правило са нережисираните. Актьорът (с единствена по-голяма роля досега в „Тънка червена линия“ на Терънс Малик) първо сгъна на две асистиращата Холи Бери с истинска страстна целувка, после заповяда на опитващия се да го прекъсне оркестър да спре с недвусмисленото „Сега моят миг“. Последва: „Това е филм за оцеляването на човека. Докато го снимахме, осъзнах тъгата и дехуманизацията на хората по време на война - затова, на когото и да се молите,

Бог или Аллах

нека той да бди над вас и нека нещата се разрешат бързо и мирно.“ Присъстващите в залата, в първата редица на която стояха хора, получаващи по 20 млн. на филм, станаха на крака просълзени. Овациите бяха почти толкова силни, колкото при обявяването на режисьорския „Оскар“ на Полански, или когато сценаристът на филма Роналд Хауърд посвети статуетката си на отсъстващия поляк. Тревожността на военновременната церемония често избиваше в плач. С мокри очи взе наградата си очакваният призьор за поддържаща мъжка роля Крис Купър (крадецът на орхидеи в „Адаптация“), Никол Кидман се разплака, въпреки че беше обещала на Ръсел Кроу да не го прави, докато държеше най-безапелационния „Оскар“ на вечерта за главната роля в „Часовете“ и благодареше шаблонно на майка си. Много бременната Катрин- Зита Джоунс не знаеше дали е по-щастлива със статуетката за поддържаща роля в „Чикаго“ или с това под нея. Нищо шаблонно нямаше обаче в поведението на Педро Алмодовар (приз за оригиналния сценарий на „Говори с нея“). Либералният испанец осъди твърдо войната и пожела повече търпимост и човешки права. С награждаването му академията поправи грешката на испанските чиновници, изпратили друг филм в неанглоезичната категория. Но все пак не събра куража да включи в оскаровия клуб естети като финландеца Каурисмаки или китаеца Имоу, предпочитайки по навик семейната еврейска драма от Германия „Изгубени в Африка“.

Скорсезе вече не живее тук

Но истинските губещи бяха другаде. Джак Никълсън бе лишен от историческия рекорден четвърти „Оскар“ за може би най-качествения филм в цялата надпревара - „Относно Шмид“. Единственото нормално обяснение е, че и на 65 Джак просто е прекалено добър за доминираната от актьори 5816-членна академия. В същата логика „Часовете“ (1 от 10 възможни статуетки) пък e прекалено интелектуален и английски.

Но случаят с „Бандите на Ню Йорк“ (0 оскари от 12 номинации) прилича повече на отмъщение. Към шефа на „Мирамакс“ Харви Вайнщайн - заради агресиваната рекламна кампания и опита да премести церемонията тази година в Ню Йорк. Към Мартин Скорсезе - защото и след толкова години е живото отрицание на Холивуд, дори когато снима филм за 120 млн., закъснявайки го шест месеца. След третия шамар (1980 - Разяреният бик“, 1990 - „Добри момчета“) режисьорът на „Последното изкушение на Христос“ е най-добре да забрави Западния бряг и с рефрена от „Чикаго“ (Just go on ...) да продължи по своя си път. Кино има и извън Холивуд. Там оскарите ги раздава Времето.

За дефилето на тоалетите в нощта на оскарите - на стр. XI

Един мъж живее неправилно. Много. Сутрин среща непознат в огледалото, Alka-Selzer в чашата, цигара, кашлица, горещ душ, визин в очите, хапчета за сърцето и ... „Време е за шоуто, приятели!“. Филмът, разбира се, е „Ах, този джаз“, а мъжът - Боб Фос през 1974. Вечер той болезнено монтира „Лени“ с Дъстин Хофман, през деня се мъчи над мюзикъл по истински случай на убийства от любов през 20-те години. Мюзикълът се казва „Чикаго“ и Фос все пак го поставя - година след описания във филма инфаркт.

В кулминацията на церемонията по раздаването на седемдесет и петите награди „Оскар“, вече със статуетката за най-добър филм в ръце, продуцентът на „Чикаго“ Марти Ричардс започна благодарностите с Боб Фос. Сигурно същото щеше да каже и режисьорът на филма Роб Маршал (доскоро само танцьор и хореограф, пробил на Бродуей точно с „Кабаре“ през 1998), ако режисьорският „Оскар“ не беше отишъл при другия голям победител на вечерта - Роман Полански с холокост-драмата „Пианистът“.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK