Имитатор или създател?

Китай е първото, но иска да стане нещо повече. Бързо.

"Китай сега е като Дивия запад - пълен както с възможности, така и с опасности", споделя китайски изследовател, емигрирал в Сингапур. Китай е доказал, че може да произвежда и копира чужди продукти. Дали обаче може да измисли свои? И ако засега е предимно имитатор, ще намери ли начин да стане създател - както на технологии, така и на нова китайска култура. Дали Китай помни дните на отдавна отминалото си величие?

Публикувам, следователно съществувам

Откъм цифри нещата изглеждат впечатляващо. През последните години Китай инвестира огромни суми в наука и вече има втория по абсолютна стойност научен бюджет в света след този на САЩ (виж инфографиката). Като процент от брутния вътрешен продукт се наблюдава покачване на средствата за научноизследователска дейност от 0.95% през 2001 до 1.42% през 2006 (около $43 млрд.). Броят на учените също непрестанно се увеличава, като достига 150 изследователи на всеки 10 000 души население за 2006 г. Подобна пропорция в България би означавала страната ни да има над 100 000 учени!

Китайците, които учат в чужбина, са все повече, но се покачва и броят на завръщащите се в Китай учени. Добър индикатор за засилването на китайския научен ход е броят публикувани научни статии, който расте главоломно (виж инфографиката). В академичния свят за научни статии се приемат тези в международни списания със сериозни редакторски колективи и са минали през рецензия от двама или повече независими експерти в областта на изследването. Накратко, най-вече тези, които имат т.нар. impact factor и са включени в базата данни на Thomson Reuters Institute for Scientific Information. По научна продукция за последните 10 години Китай се нарежда на 6-о място в света. Пред него са само Англия, Германия и САЩ, като последната страна има годишна научна продукция от около 280 000 статии. 2008 вероятно ще се окаже годината, в която Китай ще влезе в "клуб 100 000" - броят на статиите на учените му ще надхвърли това число. Така страната ще стане четвъртата научна сила в света, изпреварвайки Япония.

Освен налетите пари дял в този скок има изоставянето на съветския модел, който разделя наука и образование - в университетите кадрите се обучават, а в специализирани институти се правят изследвания. Този модел, който е широко застъпен у нас, не носи успех никъде по света, ако не е ориентиран пазарно. Китай връща изследователската дейност в университетите (подобно на САЩ), а доколкото остават специализирани научни институти - те са ориентирани в служба на пазара, т.е. към технологични иновации (подобно например на Max Planck институтите в Германия).

Науката не е производство

При всичките тези пари и огромното желание на Пекин би трябвало нещата в тази сфера да са розови. Особеното на науката обаче е, че не се прави като бизнес. Китай не може просто да покани стотина чуждестранни университета, подмамвайки ги с евтина работна ръка, и после да обложи с "интелектуален данък" изследователския им продукт. Въпреки огромните инвестиции и финансовите поощрения за изследователите, които публикуват и патентоват, академичните перспективи в Китай не са добри. "Само ако наистина много държите да науката, си струва да опитате академична кариера. Иначе бягайте надалеч" споделя студентът по биология в университета на Пекин Юи Уанг пред най-престижното европейско научно списание Nature. Повечето изследователи, защитаващи докторат в Китай, правят точно това - едва 11% остават в родината според Министерството на науката и технологиите. Защо е така? Причините са няколко. Първо, Китай може и да е комунистическа страна, ала образованието е платено. В една растяща с подобна скорост икономика търсенето на образовани млади хора е огромно. Бизнесът предлага доста по-добро заплащане от науката и логично печели.

Проблем поражда и неразумното йерархичното устройство на китайската академична общност. Там като цяло още управляват "старите" (нерядко подкрепяни от "отговорните" властови фактори) и е доста трудно да заемеш висок пост, преди да достигнеш достопочтена възраст. Докторантските стипендии са изключително ниски, а перспективите за развитие след получаване на докторска степен - неясни. Идентичния опит на българска почва сочи, че това води само до емиграция.

Китайският език също е голяма пречка. Поради своята сложност той се учи няколко години и китайските ученици изостават сериозно с останалите предмети спрямо връстниците си в другите страни, като в крайна сметка завършват доста по-необразовани от тях. Тази разлика не се заличава в университетите, а напротив - задълбочава се. Резултатът според Чон Уи Ву, ръководител на катедрата по екология и еволюция в университета на Чикаго, е, че китайските студенти "имат повече нужда да бъдат окуражавани да мислят и подхождат творчески", и добавя, че за сметка на това "те са много енергични и амбициозни".

Да си амбициозен обаче не е достатъчно

за да се превърнеш в добър учен. Изисква се и да си умен, инициативен и дори авантюристично настроен. Последните две качества не са точно най-разпространените сред китайските студенти и научни работници, които са научени да се подчиняват и да заучават, но не и да проявяват инициативност. Ако погледнем отвъд големите цифри, ще открием, че китайската наука далеч не е сред най-качествената в света. Съотношението научна продукция към населението на една страна (виж инфографиката) поставя Китай много след Япония и практически изпреварва само Индия от страните по света, които имат някаква научна продукция (коефициентът на България е около 0.0002 и ние се нареждаме дори след Индия по този показател). Относително малко китайски статии се срещат в най-добрите и реномирани научни списания. Цитирането от други учени също е проблем, издаващ недотам високото качество на изследванията (тук трябва да се отбележи и дразнещата тенденция китайските статии да цитират предимно китайски изследвания и така изкуствено "да повишават" качеството им). Огромните инвестиции няма да решат тези проблеми, споделя д-р Ву и добавя: "Ние [китайците] си имаме приказка за това - когато не можеш да направиш нещо красиво, направи го голямо." Може би именно това се крие зад размера на инвестициите и зад гръмките правителствени програми. Например Китай плаща на изследователите премии за всеки подаден патент (и така вече е трети по патенти в света след САЩ и Япония), което обаче води до голям брой некачествени и дори безсмислени заявки. В страна, в която кражбата на интелектуална собственост е едва ли не държавна политика,

качествената наука е свързана с разума и с творчеството и се прави повече със сърце и интелект, отколкото с много пари и петилетъчен план. Ако Китай иска наистина да стане световен лидер и да възстанови изгубеното културно могъщество на Поднебесната империя, ще трябва да позволи на личността да се развива свободно и да твори. Но не по план и в името на народа, а по вдъхновение и в името на красотата.

Още от Капитал